Археологията е и благодарна и неблагодарна наука. Нашите открития често са представяни като сензационни и променящи представата за древното минало – нашето и на човечеството, събуждащи любопитството към старините ни. 

Името на археолога, ръководител  и носещ всички отговорности за успеха или неуспеха на една експедиция, става и най-популярно. Медиите, понякога без да проверяват, в името на сензацията, често пък съобщават и подвеждаща, и непроверена, и невярна информация. Така например, на  един от световните археологически конгреси дори имаше и специална дискусия дали Индиана Джонс е образ положителен, полезен, или  по-скоро  е  отрицателен, защото създава една погрешна представа за смисъла на  труда и усилията на археолога. Мнозинството археолози  смяташе за вярно второто. 
Защото  в своите проучвания археологът никога не е сам. Кой  е с него на разкопките, по време на които той трябва да направи откритията си и да провери дали античните автори са ни разказали верни или не дотам верни сведения за древните траки, например.   
Откритията, които правехме през годините на светилището на бесите на Острец, ни приближаваха неочаквано към едно  много важно заключение. Редки находки сочеха, че ние проучваме не просто едно от многобройните светилища на Дионис в Родопите, а търсеното столетия наред прочуто прорицалище на Дионис, пазено от жреците и независими воини на бога - бесите, за което разказва бащата на историята Херодот. Трябваше ни и смелост,  за  да го обявим, тъй като предположенията  на наши колеги и краеведи, на  кой от многобройните величествени родопски върхове се е намирало то, вече не бяха малко. 
В една експедиция, наред с инициативата за  проучванията и финансовата подкрепа, освен знанията на археолога,  най-важни са неговият екип, както и всички останали участници в разкопките. И какво можехме да направим с  моите сътрудници, с полските ми студенти, с българските и чуждестранни стажанти и доброволци, без местните хора? Затова сега искам да припомня годините на проучванията ни на връх Острец и да разкажа за работата ни и за част от другите откриватели на светилището - нашите работници. 
 Когато бях поканена музея във Велинград през 2009 година да започна с колегите си системното проучване на  върха, идеята бе да разкрием повече подробности за устройството на едно от многобройните  светилища на бесите, обитавали Западните Родопи. Големият наклон на горския път към високия 1444 м. връх, преодолявахме с УАЗ-ка и джип, предоставени ни от общината, а  при пристигането на върха първо си почивахме, преди да се заловим за работа. Екипът ни беше малоброен. Да се намерят достатъчно работници за такива разкопки не е лесно. Нито пък шофьор. Малко по-доброто финансиране на разкопките през 2015 година ни позволи да наемем и камион, и шофьорът ни, с огромен опит от многогодишната си работа в Горското и неслучайно с прозвището Героя, носеше  тежката отговорност за живота на полски студенти, европейските доброволци и местни работници по стръмния горски път. Понякога се налагаше да спрем, за да могат работниците да направят проходим  по-нататъшния път към върха. 
  Първо силно рамо ни даде вече покойният шеф на Горското Гено Пеев със своята изцяло женска бригада. В продължение на дни тези прекрасни жени със силни ръце ни помагаха да разчистим раните, нанасяни на обекта от иманярите, за да открием неразрушени участъци от светилището. И на всички следващи директори на горското стопанство следва много да благодарим, защото без тях не можем да се изкачим до върха, поне за да проверим какво е състоянието на все още нереставрираното в неговата цялост светилище.
Като че ли знак от бога беше откриването още в първите дни на първия сезон от разкопките на железния жезъл със змийски глави, положен като дар в  специалния участък северно от храма в светилището. Този жезъл, засега единственият открит, е изобразяван върху гръцките вази само с олимпийските богове и дори на една сцена с раждането на Дионис. Друга  много важна находка находка бе късчето от мраморна оброчна плоча, върху което бе запазено изображението на един олтар, върху който една шишарка е обгърната от  пламък. Тази находка ни напомня за  предсказанието, което жрицата  в светилището на Дионис, направила след лумналия върху олтара огън на Гай Октавий, че неговият син го чака велико бъдеще. Синът му Октавиан Август станал първият римски император. Шишарката пък е символ на Дионис. Тя  винаги увенчавала  неговия жезъл - тирса,  с който танцували и вакханстващите менади от обкръжението на бога. Не можех да не направя снимка на тази плоча с нейната откривателка, да запечатам това прекрасно откритие. Много важно, защото също директно свързва светилището с Дионис.
Античните автори казват, че прорицалището на Дионис било посетено от Александър Велики при похода му срещу трибалите, а по-късно и от Гай Октавий, бащата на първия римски император. Съвременните автори, които също смятат, че това светилище се е намирало в  Северозападните Родопи, подчертават, че ако то е било на Перперикон, или по на изток, Александър е щял да поеме друг път през Родопите, а не  този, който описват неговите биографи и който преминавал през Западните Родопи. 
 Нека напомним и че бащата на историята  Херодот - първият, който пише за бесите и тяхното прорицалище, започва разказа си, когато стигнал в описанието си  на гръко-персийските войни до града Пистирос на Бяло море. Същият град, който заедно с Тасос основал своята търговска  колония, емпорион Пистирос, в долината на Марица, при сегашния гр. Септември. Очевидно Херодот научил за бесите от жителите на този град, много от които многократно извървявали най-прекия и добър път през контролираната от бесите планина Родопа, и на който най-вероятно се намирало и прочутото светилище.
С малко по-доброто финансиране през 2015 година можехме да свършим и повече работа. Без  уменията, знанията  и силата, едва ли щяхме лесно да изкореним рушащите стените на светилището дървета, да разкрием цялата храмова постройка в центъра на свещеното пространство, да открием при входа и дори и ключа й, да открием и глинения  прешлен с посвещение на Сабазий - Дионис. Работата ни на върха бе свързана с разчистването поне на част от следите от иманярската разруха, с разкопките на  нови  участъци на светилището. Нашата цел бе и да реставрираме в рамките на скромното финансиране разрушените от иманярите участъци от храма и от оградните  стени, за да станат те по-ясно видими за смелите посетители, изкачили върха. 
Наред с инструкциите на реставраторите, нашите работници от Грашево - Верат, Решиде и всички останали, пазеха вековната традиция на сухата зидария и като истински реставратори ни помогнаха да се справим и с тази градивна задача. За мен най-незабравима е атмосферата, която нашите работници създаваха. От  жените се чуваше най-прекрасния български език, който съм чувала. Те сякаш пееха, когато говореха, може би в традициите на легендарния  тракиец Орфей, свързан  в легендите точно с тази част на планината. 
И най- невероятното - те имаха усещането за светостта на мястото. Разкопките ни бяха много трудни и заради  самия горски път, защото при по-силен дъжд спирачките на камиона можеха и да не го удържат по стръмния наклон. Един ден, когато небето стана оловносиво и проливният дъжд ни изпревари, с изненада  забелязахме, че вали около върха, но не и на върха. Тогава една от жените  се приближи към мен усмихната и ми каза - виждаш ли, тук мястото е специално.
То е останало още от тракийско време свято за  хората наоколо. Нали тук, на Гергевана, когато по-късно бесите приели новата вяра, издигнали свой красив ранен християнски храм. Нали и сега, след като той бил насилствено разрушен, е възстановен с труда и даренията и на християни, и на мюсюлмани. Нали и сега тук идват на Гергьовден толкова много хора. 
Свещеното място на Дионис, наследено от Св. Георги, и сега продължава да е на всички. То трябва да бъде спасено от агресията на  грабителите, от силите на природата, да бъде реставрирано и да продължи своя нов, истински живот. Сега това трябва да е нашата обща голяма цел.
Проф. Диана Гергова