Спомените на чепинци и бойният път на 27-и пехотен Чепински полк в Балканските войни

Тази година отбелязваме 111 години от Първата Балканска война и 110 години от Втората Балканска война, наречена Междусъюзническа. Това е и повод на страниците на вестник „Велинградски Темпо новини” да припомним за участниците в тях от Чепинския край и да проследим бойният път на 27-и пехотен Чепински полк чрез запазените във фондовете на Исторически музей – Велинград документални спомени от тези събития.
В тези спомени участниците споделят непосредствени впечатления, описват хора, случки и премеждия, разкриват собствената си гледна точка към голямото за България историческо събитие. Без съмнение, тези по същество лични истории не само уплътняват представата ни за войната и нейното трудно ежедневие, но съдържат свидетелства и информация за бъдещи научни изследвания. Освен еднаквите исторически факти и събития и сходния войнишки живот, всеки от тях разкрива индивидуална човешка съдба, представя ни по свой особен начин преживяванията и възприемането на тази нелека участ. 
Това са „Записки по време на войната 1912-1913” от Никола Петров Пицов, ръкописите на Христо Стоев Масларов, на Александър Иванов Лачев, Стойо Христов Горанов, спомен на Йордан Николов Янков. В тях те отразяват нелекия живот на участниците във войната, дават информация за военни действия, както и други данни, проследява се бойния път на 27-и пехотен Чепински полк.
Както за всички българи, Балканската война намира широк отзвук и в живота на хората от Чепинския край. Много от тях са преселници от териториите, останали под чуждо владичество и най-вече от Пиринска Македония, което прави войната толкова важна за тези хора. 
Още през 1903 г. тук се формират чети, взели участие в Илинденското въстание. Много общественици и обществени организации са съпричастни към тази борба. Лъдженското женско благотворително дружество „Надежда” и Стопанското училище подпомагат това дело със средства и изработени предмети – ризи, раници, ръкавици, панталони и други, за войниците на фронта, описани надлежно в няколко списъка, като част от архива на дружеството. Което е и свидетелство за нагласите и подготовката, предшестващи Балканската война. 
В навечерието на войната голям брой участници от Чепинския край са включени в 27-и пехотен Чепински полк. Част от него е и Александър Лачев. „Каменчани в болшинството си съставлявахме 9-а рота“, пише Христо Масларов, който заедно с Никола Пицов, Димитър Н. Ямаков, Заварин Савов, Стою Ат. Балтаджиев и други са разпределени към нея, Стойо Горанов е зачислен в 10-та рота на полка, а Йордан Янков в 15-та рота. 
На 17 септември 1912 г. е обявена мобилизацията и граничната линия по Западните Родопи в участъка Лъджене, Чепино-Баня, Батак и Ракитово се превръща във фронтова зона, затова и 27-и пехотен Чепински полк е съсредоточен близо до границата в селата от Чепинското корито. На 24 септември в 3 часа след обяд полкът пристига в с. Лъджене, посрещнат от населението с биене на черковни камбани. В селото се установява щабът на полка, 9-та и 10-та, картечната и нестроева роти, музикантската команда и парковият взвод, 11-та и 12-та роти са настанени на квартири в с. Каменица, а 4-та дружина в с. Баня-Чепино. На 29 септември в с. Лъджене при тържествена церемония полкът получава първото си бойно знаме.
Командир на 27-и пехотен Чепински полк в началото на войната е полковник Недьо Русев. Заедно с 39-и пехотен полк те формират 3-та бригада, под командването на полковник Георги Митов и са част от състава на Родопския отряд с командир генерал Стилиян Ковачев.
Полкът има 4 дружини, 55 офицери (от тях 3 лекари), 3 чиновници, 4 424 подофицери и редници, 4 005 пушки и карабини, 4 картечници, 24 саби, 35 ездитни, 140 впрегателни и 607 товарни коня, около 70 конски коли (каруци). 
Въоръжението на пехотата е предимно пушки „Манлихер”, по-малко „Бердани” и карабини, в картечните роти след 1910 г. се вкарват картечници „Максим”. В артилерията основно са 75 мм скорострелни оръдия „Шнайдер”, на въоръжение са и 15 см. и 12 см. гаубици „Круп” и „Шнайдер”. Използува се и при артилерийско и стрелковото оръжие бездимен барут. 
Още на 4 октомври 1912 г. по границата се завързва престрелка между турските и българските погранични войници на заставите. Един ден по-късно, на 5 октомври, цар Фердинанд прочита в Стара Загора Манифест за обявяване война на Турция.
В спомените е описан ентусиазмът при започване на войната. Еуфорията и на изпращачите и на войниците е толкова силна, накичени с цветя и под съпровода на духова музика, сякаш отиват на тържество, на сватба, а не на бойното поле или на среща със смъртта. Полкът минава по пътя покрай р. Луковица и продължава през Света Петка и Пашови колиби към турския пост Чисто тепе, където сред мощни викове „Ура” пехотата като лъвове се понесла към турските окопи, а турците на групи започнали да бягат. След падането на висотата Чисто тепе всички турски постове от Кара тепе до вр. Манчо са напуснати още същата вечер и цялата погранична линия в този участък е заета от нашите части.
На 6 октомври войниците се отправят към Якоруда, където според Никола Пицов: „Посрещането беше големо от хората, радваха се и от радост плачеха като гледаха българската войска“.
На 9 октомври, 3-та бригада в бой край Елешница разгромява 41-и Неврокопски низамски полк.
Бойните части продължават своя победен ход към Мехомия (дн. Разлог). Посрещането там е също толкова тържествено, колкото и при влизането на войските в другите селища – „от всичкото българско население, начело със свещенниците, облечени в одежди, и биенето на черковни камбани“.
Войниците се насочват към Банско, след това към Обидим, Неврокоп, Ловча, Каракьой, с. Броди, Демир Хисар, Серес. Следва Солун, после обратно към Серес, от там в Драма, Еникьой, следват Гюмюрджина, Дедеагач, гр. Фере, гр. Софли, с. Малко Търново, Малгара, Родосто, Булаир, Шаркьой, Кавак и т.н. 
Този боен път на чепинци е изпълнен с много емоции и тестове за издръжливост – както психически, така и физически. Радостните чувства от победите и това, че са посрещнати навсякъде с хляб и сол, цветя и музика, са кратки, а ужасът от войната и изпитанията на силите и волята са ежедневни. Христо Масларов описва глада, болестите и мъките: „... Цела нощ не заспахме. Казах им, че който от нас заспи ще умре. ...обаче през дните на 16, 17 и 18 февруари 1913 г. беше извънредно студено... Вечерта стигнахме в с. Кавак. По пътя имаше войници седнали на снега и умрели. От голямия студ от 16 до 18. ІІ, и от глада нашия полк измръзна.“
Четейки за тези паметни дни за чепинци, човек не може да остане равнодушен към мъките и неволите, но надделява чувството за възхищение и преклонение пред подвига на обикновения войник. Въпреки трудностите, макар и на ръба на физическото оцеляване, той е с несломим дух и не мисли за отстъпление, сраженията продължават. „На 11.ІІІ още от сутринта бой в Булаир...“– споделя Масларов. А Пицов пише: „тоя Булаир да ни каже къде погълна толкова жертви“. В Дедеагач „излезнаха от казармите войници с патерици без крака и ръце, почнаха да плачат:„Още ли има от 27-ми полкъ воиници живи? Ние си говориме в болницата, че са всички измрели в Булаир“.
На позициите на Булаир, по инициатива на Христо Масларов е направена снимка на войниците от 9-та и 10-та рота, която се съхранява във фонда на музея, за да има спомен и за бъдните поколения от Чепинския край.
С подписването на Лондонския мирен договор на 17 май (30 май по нов стил) 1913 г. идва и дългоочакваният мир. За жалост радостта се оказва твърде кратка. Още не поели си дъх от едната война, войниците се хвърлят в друга, този път срещу довчерашните си съюзници. Все още неосъзнали това, което ги очаква, бойният път на чепинци продължава по ново направление в посока Вардар – Криволак и поредното сражение: „... по едно време чухме тръбачите засвириха и барабаните забиха, знамето развиха, музиката Шуми Марица. Казаха тури ножа... и се извикахме целия полк „Ура!” и се понесохме без да се плашиме от смъртта… На първите атаки пленихме 1200 души сърби и черногорци... кървавата борба продължава, ние настъпваме напред... не се спираме...“ (Н.Пицов).
За нас днес е може би непознат този патос, който се усеща от тогавашните съвременници – готовността на всички тези българи да дадат живота си в името на един национален идеал, в името на свободата и единението, макар изправени срещу довчерашните си съюзници. Сраженията следват едно след друго, няма почивка, няма отстъпление„... борбата продъжава ... и тогава почна героичната и ръкопашна борба…, Криволак страшно ечеше от чепинци 27 полк и стремци 28 полк додето се съмне... тогава вече съобщиха в щаба на армията,че Криволак падна от чепинците...“ .Според Хр. Масларов цялата Тимошка дивизия била разбита и ужасена от 27-и и 28-и полк.
Следват нови тежки изпитания, не по-малки от вече изминалите по пътя Кавала – Драма –Серес, Царево село, връх Занога  и т.н.
Най-сетне идва мирът, но войните оставят своята диря и емоционално, и физически. За жалост, решителността и готовността на всички тези хора да дадат живота си и да изпълнят своя патриотичен дълг в името на един идеал – обединена и свободна България, техните постижения, победи и надежди, потвърдени от Лондонския мирен договор, са пропилени по време на Втората Балканска война и подписания Букурешки мирен договор на 28 юли (10 август по нов стил) 1913 г. По този повод зап.полковник Терекиев споделя: „Така злополучно за нашето Отечество завърши тази война, в която Чепинци се биха храбро и самоотвержено и излязоха с чест – винаги победители в непосилната борба срещу многочисления противник. Изправен да брани интересите на България, първоначално срещу сърбите, а впоследствие и срещу гърците, полкът загуби в тази война една голяма част от своите доблестни и самоотвержени офицери и войници, положили живота си за благото и преуспяването на своята Родина. Техният силен и мощен дух винаги ще витае над нас и ще ни крепи и напътствува за изграждане по-светли и честити дни за нашата мила и изстрадала Родина”. 
На вр. Велийца паметник с имената на загиналите в сраженията на Чисто тепе и вр. Велийца ни напомня за тяхната саможертва, а в знак на почит към всички войници от Чепинския край дали живота си в тези войни – Балканската и Междусъюзническата (Втора балканска война) са издигнати паметници в Чепино, Лъджене и Каменица, за да се пази паметта им вечно! 
Надежда Ангелова, уредник в ИМ-Велинград

Христо Масларов на позициите пред Булаир, 1 май 1913 г.

Каменчани от 9-та и 10-а роти на 27-и пехотен Чепински полк, фотографирани през Балканската война 1912-1913 г. на Булаир.