Първият по рода си енциклопедичен справочник “Чепино” ще излезе през март 2002 г. До края на януари неговите съставители начело с председателя на фондация “Граждански ценности” Михаил Алексиев очакват мнения, отзиви и бележи по съдържанието на книгата, която всеки интересуващ се може да намери в Центъра за бизнес и информация във Велинград. Там може да се направи и абонамент за първото издание: 16 лева за черно-бяло издание с меки корици или 21 лева за пълноцветно издание с твърда подвързия. Днес публикуваме три статии от справочника, за да дадем възможност на повече читатели да се запознаят (макар и бегло) със съдържанието и стила на книгата. Вестник “Темпо” е готов да публикува вашите отзиви за енциклопедия “Чепино”. Палеонтологично находище с. Дорково - природна забележителност, обявена със заповед 90 от 31 януари 1990 г. на КОПС. Находище на кости (скелети) на бозайници, главно от мастодонти и хипариони, намиращо се в землището на с. Дорково, Ракитовска община. Земята от дълбока древност до днес е населявана от последователно сменящи се съобщества от животни и растения, като всяко следващо съобщество се различава от предходното. Науката, която изучава древните растения и животни, е палеонтологията. Тя изучава еволюцията на живота на земята по останките от организмите, погребани в пластовете. Известно е, че след смъртта на животните и растенията, техните останки, попаднали във водна среда (блата, езера, реки, морета), бързо се покриват от утайки (тиня, пясък) и след време се вкаменяват. Колкото са по-стари пластовете, толкове повече животни и растениятата се различават от съвременните. Според геоложката история на Западните Родопи, които стотици милиони години са били дъно на море, тук са образувани утайки с дебелина 15-16 км, превърнати по-късно в силно променени скали. Многократно областта е била разкъсвана от пукнатини, раздирани от вулкани - част от тях са изливали лавата си на повърхността, а в много други случаи магмата е застивала в дълбочина. Най-вероятно това е ставало преди повече от 600 млн. г. Общата дебелина на утайките в Чепинската котловина е 200-260 м, образувана в течение на 10 млн.г. - през късния миоцен и приоцена. През 1982 г. при разкопки в Чепинското корито, западно от с. Дорково са разкрити много кости, струпани в един пласт, с дебелина 0.5-1 м. Много преди това отделни кости са намирани от дорковци (Манол Чолев). Хаотичното им разположение показва, че са довлечени от поройни дъждове и бързо затрупани от песъчиво-тинести утайки. Между множеството кости са открити челюсти, различни зъби и кости от два вида мастодонти, както и много останки от скелети на мастодонти - челюсти, различни кътни зъби, парчета от черепи, ребра, бивни, рог на газела, парче от долна лява челюст на дългозъбия тигър махайеродус, части от челюст на млад индивид от древния кон хипарион (в Южна Франция има находище, където са погребани костите на около 100 хиляди коня), много зъби от възрастни животни от този род. Може би смъртта на тези животни да не е била едновременна, но тяхното находище е образувано за кратко време, най-вероятно в началото на плиоценската епоха. Костите от П.н. са главно от мастодонти и от хипариони. Мастодонтите са древните предшественици на хоботните бозайници, в т.ч. на съвременните слонове. Първите представители са били големи колкото свиня, с леко удължгени и наклонени надолу горни зъби. От тях произлиза палоемастодонтът - по-едър и с очертан хобот. По-късно се появяват по-едри, силни животни с височина до 3 м, с масивен череп, челюсти, с различно широки зъби, силно издадени напред (трилофодони, тетрабеладони, зиголофодони, аканнуси), а през миоценската епоха от мастодонтите се отделят динотериумите, които са имали гигантски ръст (до 4.5 м). Находището на скелети от мастодонти, хипариони и др. бозайници в Чепинското корито е интересно за науката и за Чепино. Такива находища от по-млади векове на геоложкото време са познати и много находища в Пловдивско, Бургаско, Софийско, Плевенско и др. (Цветко Кънчев) Лепеница, пещера - един от 17-те пещерни обекти в България. намира се на левия брят на р. Лепеница, на 13 км югозападно от Велинград. Проучени и картирани са 1356 м от Л. Има 2 етажа, в последните години е открит и трети етаж (част). I етаж е воден - там тече реката. В средния етаж (с дължина ок. 400 м) има 4 езера в дъждовно време и 2 езера в сухо време. III етаж е съвсем сух. На около 500 м навъртре Л. е девствена. Дотам много от скалните образувания са изпочупени, стените опушени. Поради мъчнопроходимостта си понататък (с тесния отвор и езерата) Л. се е замозащитила. Водните капчици на великия художник на подземната красота са изваяли фантастични сталактити и сталагмити с чудни форми, наподобяващи животни, нежни драперии, чадъри, гори, оръдия и много други подобни. И всичко това се оглежда във водните огледала на подземните езера. Както във всички пещери, и тук има прилепи. В Л. има т.нар. “пещерни бисери” (с големина 0.1-3 мм), едно от редките богатства на подземния свят. А пещерните кратери се срещат единствено тук в България и в още една пещера във Франция. В Л. има накипни кори и синтрови навлеци по течението, на места пълни с бисери. Някои от образуванията са покрити с тънка мрежа (“леопардова кожа”) от глинени червеи. Отделните детайли са уникални главно, че не се срещат в други наши пещери - порцелановите бисери (разположени в цели варовити купи), хеликтити - скрити в потайни места, висулки с чешмички, сталактити под ъгъл. Уникална е залата на кратерите. Входът на Л. е 50 м тунел с височина 1 м, в който тече постоянна вода с температура 8 градуса по Целзий. Преди 1925 Л. не е посещавана. Според Манол Чолев (посетил Л. с двама германци) преди него за първи път в нея влизат зъболекарите Георги и Милуш Попови. По-късно членове на пещерно дружество Ракитово (основано на 27 юли 1930) откриват сух вход за посещение на Л. Поставят железна врата на входа, определен е човек за посрещане и обслужване посетителите, за които са осигурени карбитни лампи. Първи снимки и картиране прави минният инж. Павел Петров. Л. е проучена и картирана от проф. Петър Трантеев и заедно с инж. Радуш Радушев изготвят проект (1963) за благоустрояване и електрификация на Л.; изгражда се далекопровод и трафопост. Част от водата й се заделя за водоснабдяване на Велинград и поради това днес свободният и организиран достъп до нея е забранен. На 3 км се намира пещера “Сухата дупка”, с дължина 109 м, която й отстъпва по красота. (Никола Делиев) Черква “Свети Георги”, кв. Чепино, Велинград. Село Баня (кв. Чепино) след масовото принудително помохамеданчване през 1666, станало най-голямото чисто мохамеданско село, административен, духовен и търговски център на покрайнината. От това село били и административните управители - българомоамедани. То било и ислямско духовно редище. Освен джамия, в него имало и мечит (параклис) и медресе (училище), основано от някой си Абдулах ефенти и просъществувало до 1885. Като блед спомен от християнско време останали наименованията на няькои местности като Свети Илия, Света Неделя, Свети Спас, Света Троица и др. Там, вероятно, имало черковища или параклиси. След Освобожданието започнало заселване на християни на мястото на изселилите се се българомохамедани. Още по-рано (1876) Никола Грънчаров от разложкото село Гулиена баня, разкрил грънчарска работилница, но бил на квартира със с. (дн.кв.) Лъжене свещеник Георги Баев. Той започнал да обслужва и християните в с. Баня, а от двете села се образувала отделна енория. Свещеник Баев започнал агитация между банските християни да си съградят черква. Най-изявен привърженик на тази идея станал Ф. Главеев, учител, учил в Солунската българска гимназия, културен деятел. Инициативата се подела от Н. Грънчаров, Б. Партениев, Г. Велев и други. Кметът Юсеин Тумбев и повечето общински съветници българомохамедани подкрепили инициативата и обещали съдействие. Така решение за построяване на черквата било взето. Мястото за построяването на черквата било подарено от сем. Главееви. Като признание за народополезната му дейност - учител, общественик и родолюбец, Ф. Главеев е погребан (1933) в двора на черквата. Повечето от необходимите строителни материали за черквата били добити и превозени безплатно от населението. Строежът започнал (1894), майстор бил Иван Калинков от с. Скребътно и зет му Апостол. Помагали и доброволци. Строежът вървял мудно поради липса на средства. През 1898 черксвата била завършена, но само покрита и измазана, с дървен иконостас без резба, нямала и камбанария. Дадено й било име “Свети Георги4 и в нея започнало да се извършват богослужения. Черквата била осветена (12 септември 1899) с богослужение на Бигалничкия епископ Антим, викарий на Пловдивския митрополит Натанаил. След това всеки следващ свещеник извършвал някакви довършителни работи. С. Баня се обособило (1900) като отделна енория, свещеник станал Атанас Праматаров, пресели се от с. Елешница, Разложко, намиращо се тогава на турска територия. Там станал член и деец на Македонската революционна организация. Това не останао скрито - подгонен от турската полиция избягал в свободна България. Като свещеник в с. Баня, наред със служебните грижи за христианското паство, работил и за културното и икономическо издигане на населението - християни и мохамедани. Той е един от инициаторите и основателите на местната кредитна кооперация “Пробуда” (1905), с пръв председател Ф. Главеев. Служил до 1922. Според статистическите данни, през 1910 в с. Баня имало 2350 българомохамедани, 1276 българи-християни, 142 куцовласи, 164 цигани. По такива данни за 1926 българомохамеданите възлизали на 975 д., българите-християни на 2221, куцовласите на 102 и циганите на 153. С увеличаване на християните нарастнали и приходите на черквата. Увеличили се даренията, което дало възможност да се построи камбанария. Поставя се и паметна плоча на оброчището “Света Троица”. Това става при следващия свещеник Стоян Попниколов, известен с прозвището “Бирфас”. Той не притежавал необходимото добро поведение на свещенослужител - благонравие и благочестиеу, не съблюдавал църковните канони. Извършвал бракосъбчетания без вули. Поради това специален духовен съд му отнел свещеническия сан (1932). По инициатива на свещеник Димитър Мишев (от 1933) черквата се изографисва в продължение на 9 години (1939-1948) от Христо Попов, преселник от Македония в София и от Петър Джамджиев от Пловдив, в по-голямата си част със средства от дарения. В продължение на 2 г. (1961-62) се правят резбовани иконостаси от резбаря Иван Косев от с. Ганчевци, Тревненско, също и архиерейски трон. Камбанарията се покрива с поцинкована ламарина. Черковната сграда се облицова с мраморни плочи. И свещеникът работел заедно с майсторите. Така, още преди пенсионирането му (1965), черквата придобила облик на уреден божи храм, какъвто заслужавало преобладаващото християнско население на с. (дн.кв.) Чепино. Черквата “Св. Георги” е паметник на културата. (Атанас Дончев)